Големите завоеватели

Във всяка новозавладяна територия Филип основава градове, строи пътища, подпомага земеделието и се стреми да спечели лоялността на новите си поданици. Където има съпротива тя е потушавана със сила, но царят винаги предпочита да постига целите си без кръвопролития. „Славата от военната победа – казва Филип
– аз деля с войниците си, а дипломатическата победа си е изцяло моя.”
И въпреки това основа на неговия успех си остава великолепната му армия. Македонската войска е съставена от професионални бойци, а царят е най-добрият воин. Няколко години преди това, като юноша, Филип е изпратен да живее в Тива, за да се гарантира сключения между Македония и Тива мир. Тиванците по това време са на върха на своята мощ и се славят с най-силната войска в Гърция. Филип изучава структурата и обучението на тяхната войска, както й ролята на елитната пехота, наречена Свещен отряд. Той се запознава и с бързата ударна тактика на фалангите. Наученото прилага в собствената си войска и създава най-аисциплини- раната бойна сила в Егея. Неговите фаланги, подредени в дълбочина като тиванските, са въоръжени с много дълги копия, което ги превръща в огромна ударна сила. Накрая се появяват и мощните, дълги 4-5 метра копия
– сариси, които вероятно са създадени от самия Филип. Когато редиците сведат копията и тръгнат напред, те се превръщат в стоманена вълна, която сее смърт и помита врага. Фалангите удрят в центъра на вражеския фронт, а конницата, въоръжена с къси копия, разкъсва фланговете.
Самият Филип неизменно води нападенията и тялото му носи белезите от това. В една битка стрела пронизва дясното му око, в друга му смазват рамото, а в трета едно копие така осакатява бедрото му, че той едва не умира. Кракът му така и не се оправя. Въпреки това Филип остава недосегаем за болката и страха.
Своите завоевания той заздравява чрез добре премислени дипломатически бракове и чрез изграждането на кохорта от предани воини. Има седем съпруги. Повечето бракове скрепват политически съюзи, но някои са сключени по любов. Физическата любов между мъже е приета реалност в елинистичния свят и във войнското общество идеалът за героично мъжество носи силен романтичен оттенък. Такъв, всъщност, е принципът на организация в тиванския Свещен отряд. Той се базира на идеята, че двойките от воини-любовници ще се защищават един друг до смърт. Няма сведения дали Филип е имал любовни връзки с мъже, но във всеки случай той се огражда с млади, хубави благородници, които се бият до него в битките и го съветват в мирно време.
С натрупването на бойните подвизи на Филип елините в съседство започват да се безпокоят от издигащия се македонски колос. И с право – в централна Гърция избухва нова война, която противопоставя Атина на Тесалия и Тива, увличайки в конфликта и някои други държави. Точно такава възможност очаква Филип. Под претекст, че ще защищава Тесалия той придвижва войската си натам и заграбва редица атински владения на север. Подкупи, чар, заплахи – всеки метод е добър, щом служи за разширяване на неговата власт. Когато му казват, че стените на даден град са неп- ревземаеми, той отговаря:”Нима са толкова здрави, че дори златото не може да ги разяде?”
В хода на войната между Атина и другите държави силата на Филип непрекъснато нараства, и когато през 346 г. пр. Хр. изтощените противници са готови да сключат мир, македонският владетел е този, който диктува условията. Той се провъзгласява за защитник на светилището на Аполон в Делфи, което му осигурява изключително престижното право да ръководи провежданите там през същата година атлетически игри. Незначителният някога владетел на варварска държава се превръща в най- важната личност в Гърция.

Демокрация и мир

Различията между Аристотел и неговия учител най-ясно личат в техните политически теории. Докато Платон започва със схващането за идеалната държава и след това го допълва с подробности за законите и управлението, то Аристотел се залавя със събиране на аанни. Той прави кратко проучване на 150 гръцки системи на управление, като сравнява техните закони и преценява всяка по отношение на другите. Аристотел има по- добро отношение към демокрацията от Платон, но и неговата идеална държава е подобна на Платоновата република.
По това време редица други мислители търсят по-добра система на управление. Привърженик на идеята за основна реформа е Исократ, известен учител по реторика и интелектуален съперник на Платон. Според него спорещите гръцки държави трябва да спрат да се карат и да обединят интересите си в конфедерация. Само тогава биха могли да се възстановят социалният мир и стабилността. Идеята за обединяване на държавите от дълго време печели привърженици сред уморените от войни гърци, но никой не я е преследвал така енергично, както Исократ. Той знае, че само силен вожд може да доведе до такова обединение.
Напразни са усилията на Исократ и други философи да намерят такъв образец на съвършенство, но независимо от това нов лидер събира сили в родината си, в планинското царство Македония. Това е младият Филип II – решителен, хитър, безскрупулен, прекрасен, може би не морално възвишения човек, какъвто Исократ има предвид, но достатъчно силен, за да свърши работата.
Малко гърци отделят внимание на Македония. Тази област е толкова примитивна, сякаш принадлежи на друга епоха. Това е страна на груби и упорити селяни и воини-земевладелци, които се карат и пиянстват; образи, които лесно биха намерили място в стиховете на Омир. Езикът им е гръцки, но толкова примесен с варваризми, че атиняните не го разбират. Владетелската фамилия твърди, че произхожда от Херакъл и се стреми да прикрие примитивния характер на държавата под лустрото на гръцката култура. Елинското изкуство и литература са на почит в двора в Пела. Въпреки това Македония си остава извън Гърция. Престолът й се наследява преди всичко според силата на камата или копието, като в някаква антична трагедия, разказана от Есхил.
Тази традиция следва и Филип при заемането на трона. На 23-годишна възраст той е избран за регент на невръстния си племенник (неговият брат, царят, е убит в сражение), като за целта подкупва или отстранява трима полубратя на царствения наследник. По същото време Филип отбива две чужди нападения. Неизвестно как малкият наследник изчезва и в 359 г. пр. Хр. Филип убеждава войската да го обяви за цар.
Поел веднъж властта, младият цар бързо установява ред във владенията си. Разширява границите на царството си на север в Тракия, на запад към Епир и на юг в Тесалия, като използва войските, когато е необходимо, и дипломацията винаги, когато може. За да осигури на Македония излаз на море, Филип завладява крайбрежната атинска колония Амфипол. След това хитро измамва атиняните да му дадат и Пидна. А за да напълни празната държавна хазна, младият цар слага ръка на тракийските мини в планината Пангей, в които годишно се добиват по 1000 златни таланта.

Учници от Кирена

Друг ученик, Аристип от Кирена, също престъпва клетвата си към държавата, но отстоява обратното схващане, че щастието се състои не в лишаването, а в задоволяването. Така се ражда хедонизмът – преследване на удоволствието (hedone). Но първоначално поне, това не означава пълно отдаване на оргиастични апетити – разграничаването е съществено. Истинските хедонисти се научават да владеят желанията си.
Най-известният ученик на Сократ е Платон. Обемистите съчинения на този атинянин се нареждат сред най-задълбочените философски трудове на всички времена. На младини Платон много активно участва в политическия живот, но се оттегля, ужасен от смъртта на своя наставник. Отдава се на размисъл, писане и пътешествия. През 387 г. пр. Хр. се завръща в Атина и основава школа, известна като Академията. Там той използва метода на Сократ за безкрайно поставяне на въпроси, за да отваря и разширява умовете на едно ново поколение богати гръцки младежи.
Учението на Платон е забележително. Той отива отвъд постигнатото от Сократ и се осмелява да навлезе в царството на една почти мистична абстракция. Външната даденост е измамна, сетивата са безполезни при определянето на истината. Защото зад обективния всекидневен свят, зад масите, къщите, конете, планинските върхове лежи една област на абстрактните форми или идеите. Тук е естественото място на всички истински и красиви неща, изворът на съзиданието. Тук човешката душа накрая намира покой. Универсът, такъв, какъв- то го възприемат сетивата, е само грубо доближаване до действителността, бледа сянка, хвърлена от божествения пламък – мисълта.
Амбициозни млади гърци се насочват към Академията на Платон, като се надяват да добият там душевна сила и гъвкав ум. За някои това е необходимо с оглед на надеждите им да играят водеща роля в обществените дела. За други това е просто път за търсене на истината. Макар и оттеглил се от политиката, Платон все още проявява голям интерес към нея. Подобно на Сократ и той няма доверие на атинската демокрация. Според него тя е слаба и неефикасна. Но, въпреки че демокрацията е несъвършена, трябва да има правителство, иначе би настъпил пълен хаос. В съчинението си „Републиката” той предлага своя идеал за град-държава – тя би била авторитарна и изключително стабилна, с безкласово общество, управлявано от добронамерени царе-философи.
Сред учениците на Платон е и един младеж от Македония – Аристотел от Стагира. Той пристига в Атина на 17 години, за да се запише в Академията. Въпреки че Платон и Аристотел имат много общи възгледи, умовете им работят в различни посоки. Платон е интуитивен и поетичен. Аристотел гледа на света със студените, обективни очи на лабораторен учен. Той се интересува главно от биология и медицина, но трупа всякакви познания – за времето, за метафизиката, за политиката и човешкото поведение – и всичко подрежда в систематични категории. Понякога ревностният емпиризъм на Аристотел го води до абсурди. Например определението му за „човек” гласи: „Топлокръвно същество, което ходи на два задни крака.” Когато някой посочва, че същата дефиниция може да се отнася и до
пилето, Аристотел я поправя: „Топлокръвно същество с пет пръста на краката и без пера…”

Историческите ценности

Въпреки че старите ценности губят своята стойност, все пак са положени основите на нов интелектуален живот. Ново, вълнуващо вдъхновение се появява в изкуството. Идеализираните портрети на богове и герои започват да отстъпват място на реалистичните образи на обикновени мъже. Някои ранни писатели предвиждат тази тенденция в своите работи, които сега се радват на все по-голяма популярност: Еврипид с присъщото му изучаване на човешката психйка; и Аристофан с неговите нелас- кави портрети на съвременници. Подобен натурализъм нахлува и в живописта и скулптурата. Такива художници, като Праксител и Скопас обръщат голямо внимание на индивидуалните черти и на емоционалните нюанси. Реализмът е всичко. За работата на един от новите гръцки художници драматургът Херодот пише: „Това голо момче: ако го одраскам, няма ли да оставя следа?Та неговата плът трепти от живот на стената.”
Младото изкуство да се пише история придобива непозната дотогава непосредственост. Превръща се в някакъв вид преджурналистика. Пример за това е съчинението на Ксенофонт. Този атинянин се присъединява към група гръцки наемници, които взимат участие в гражданска война в Персия. Със завладяващи подробности Ксенофонт проследява приключенията на десетте хиляди гърци, храбрите битки, отстъплението с бой и бягството им към морето.
„Човекът е мярка за всички неща.” – пише философът-софист Протагор в края на 5 в. пр. Хр., обръщайки се към човечеството като цяло. За гърците от 4 в. пр. Хр. характерът на отделния индивид представлява основен въпрос. Този интерес към личните грижи намира силна, макар и несъзнателна подкрепа в ученията на най-изтъкнатите атински мъдреци. През 399 г. пр. Хр. обаче е иаправен опит да се задуши свободната изява на мисълта. Философът Сократ, който остро критикува атинската демокрация, е официално обвинен, че развращава умовете на атинските младежи.
Обвиненията са може би разбираеми. Атинската демокрация току-що се е възстановила след период на деспотична тирания. А пък най-лошият от тираните е ученик на Сократ. В съда, вместо да отговори на обвиненията, мъдрецът им се присмива. „Аз съм като стършел, даден от Бог на държавата.” – заявява той. Сократ отказва да участва в плана на свои приятели, според който трябвало да бъде изпратен в изгнание и предпочита да изпие глътката отрова, отредена му от държавата.
Нищо не издига така идеалите на една личност, както доброволното мъченичество в тяхно име. Но учението на Сократ би останало живо и без неговата саможертва. Отхвърляйки всички наложени стандарти в мисленето и поведението, и като слага знак за равенство между добродетелта и истината, той поставя всичко около себе си под безпощадно съмнение. „Животът не си заслужава да бъде живян.” – забелязва философът. Той доказва, че най-висшите морални норми са създадени не от обществото, а от онези, за които критерий е личната съвест. Тази идея е революционна.
Наистина една група от ученици на Сократ, водени от Диоген от Си- ноп, отхвърлят самата идея за града-държава и изискват вярност към света като цяло, като братя на цялото човечество. За да се освободят от ограниченията на обществото, те водят изключително скромен живот. Те вярват, че щастието може да се постигне, само ако се върнат към примитивното самозадоволяване, необременено от задължения или собственост. Диоген дава личен пример за такъв начин на живот, като напуска дом и семейство и заживява в една голяма бъчва. За другите гърци Диоген и последователите му са твърде мрачни и водят „кучешки живот” Гръцката дума, означаваща „кучешки”, им създава прозвището циници.

Идеите на Александър велики

Идеите на Александър обаче се простират далеч отвъд постигнатото от неговите съвременници и особено от гърците. Дотогава в егейския свят лоялността се свързвала преди всичко с племенните вождове, с поземлените господари или с градовете. Владетелите на обширната Персийска империя успяват да си осигурят верността на различни народи на шир и на длъж. Гърците обаче в своите победни кампании полагат малко усилия в това отношение. Дори един толкова известен мъдрец като Аристотел – който е настойник на малкия Александър – е склонен да се отнася към всеки, който не е роден грък, като към същество от no-низша раса.
Когато младият Александър, едва двадесетгодишен, за първи път се възкачва на трона в Македония, ясно вижда безплодието на това отношение. Неговият баща, Филип II – могъщ и умен владетел – полага много усилия да обедини разпокъсана Гърция. И синът здраво прегръща този идеал. Александър се стреми да спои народите под своя императорски скиптър в единна общност, като същевременно им разрешава да запазят собствените си религиозни и културни институции. Кланетата, грабежите, заробването, така добре познати на древния свят, малко привличат Александър. Въпреки че е всяващ страх пълководец, за него основните лостове на властта са разумът, доверието и общите цели. Наистина неговата империя не го надживява, разпада се на множество по-малки народи. И все пак гръцкият език и култура, които императорът донася във всички завладени от него земи, остават като спомен за единството, което е свързвало многоброй- ните разпокъсани и съперничещи си държави. Това наследство, завещано от Александър, ще просъществува много столетия.
Нещо много повече – имперският модел на Александър намира нов израз в по-късните векове. Представата за един обединен свят се ражда в Рим през 1 в. пр. Хр. Имперският идеал, който се корени в завоеванието, но разцъфтява в мир и просвещение, прекосява неудържимо Индия и се утвърждава непоколебимо сред партите на прашното Иранско плато. Напълно случайно по същото време в далечен Китай набира сили подобна представа, водеща към една сложна империя, която накрая се разпорежда с живота на около 60 милиона души.
Издигането на тези велики политически и културни общности върху цялата територия на огромния Евразийски масив, от Западна Европа до Далечния Изток, има едно важно последствие, много по-значимо от факта на тяхното индивидуално съществувание или пък от развитието на управленческата организация, която те представят. Чрез търговия, дипломация и война новите империи протягат ръце една към друга и всяка открива съществуването на другата. За първи път древните цивилизации от Запад и от Изток и регионите между тях започват да разбират какъв голям и разнообразен свят обитават и установяват връзки, чрез които се обменят идеи и стоки.
В началото на 4 в. пр. Хр. – петдесетина години преди раждането на Александър – държавите в Егея изпитват последиците от Пелопонеската война. Този конфликт противопоставя гърци срещу гърци, опустошава градове, сваля владетели и временно разстройва из основи икономическия живот. Когато накрая войната свършва през 404 г. пр. Хр., побеждава (ако изобщо можем да говорим за победа) Спарта. Нейният най-голям съперник Атина, която някога господствала в Гърция, е покорена – стените й са разрушени, колониите й – отнети, а мощната й някога флота е потопена. Хегемонията на Спарта обаче е кратка и кървава. Управлявана от тясната и надменна класа на военните олигархии, Спарта упражнява властта си с твърда ръка. Тя напада съседния полис Елида и го разрушава. Отнема почти всички отвъдморски владения на Атина, като поставя там свои гарнизони и послушни олигархи. Впуска се и в една кампания, която се оказва дързък опит за освобождаване на гръцките градове-държави в Йония от персийско господство.
Докато войските на Спарта са в Мала Азия, някои от съседите й се обединяват, подготвяйки се за война. Коринт, Тива, Аргос, Атина поотделно са слаби, но заедно са достатъчно силни, за да се противопоставят на Спарта. Коринтската война избухва през 395 г. пр. Хр. и продължава почти 10 години. През това време АпгГина отново се налага като първостепенна сила. Към 380 г. пр. Хр. стените й са издигнати отново, а флотът й е възстановен. Създаден-е нов Атински съюз, който сега прилича повече на конфедерация, отколкото на сбор от васални държави.
Друг град-държава, който възстановява влиянието си, е Тива. Тиванците събират отново войска и отхвърлят спартанското господство. Новата сила на войската идва отчасти от елитния пехотен корпус – Свещения отряд, съставен от 150 двойки благородни младежи, свързани с кръвно братство, които са обучени във високо бойно майсторство. Тиванците измислят и нов вид бойна формация, в която една фаланга се разполага в по-голяма дълбочина, като е подсилвана в една от секциите с много допълнителни редове от войници. Изграждат нова тактика: нападат под ъгъл вместо право напред, така че утежнената част от фалангата да може да се вреже във фронта на противника като таран. Техните нови техники доказват своята резултатност през 371 г. пр. Хр., когато спартанците, предприели мощна атака срещу Тива, са обърнати в безредно отстъпление.
През следващото десетилетие мощта на тиванците бързо расте и другите гръцки държави, които в началото виждат в Тива защитник на свободата, започват да се тревожат. Разпадат се съюзи, разделят се съюзници, нови войни избухват из цяла Гърция. Атина, която воюва на няколко фронта, понася превратностите; нейната коалиция започва да се руши. Тиванците отново разбиват Спарта в 362 г. пр. Хр., но скоро се връщат към своите житни поля и пасищата си. Подписани са нови мирни договори. Но нищо не е уредено. Само изтощението слага край на враждите.
През тези десетилетия човешките ценности и идеи претърпяват дълбока, основна промяна. Нейните първи белези се появяват в Атина (винаги в интелектуалния авангард) по време на Пелопонеската война. Градът понася ужасни страдания и вижда едно поколение от най-смелите си мъже да загива на бойното поле. В по-ранни времена най-висшата слава била да се пожертва животът и богатството за доброто на града. Но сега службата в полза на обществото отстъпва все повече пред личния интерес. В някои случаи това е неизбежно. Войниците се връщат от бойните поля и намират земите си обрасли и необработваеми. Те трябва да останат в армията, за да подкрепят семействата си. Ако техните собствени градове временно не воюват, те стават наемници на други. В миналото всеки гражданин бил отговорен за защитата на своя град. Сега това задължение обикновено преминава в ръцете на тези платени професионалисти. Пак по това време старият идеал за универсалния човек, вещ в търговията или земеделието, във войната, политиката, спорта и изкуството, започва да отстъпва пред едно ново схващане, че превъзходството идва със специализацията. Професионални атлети се състезават на олимпийските игри, а на театралните фестивали, на мястото на предишните любители на изкуството, свирят професионални музиканти.
Тези промени увеличават напрежението между богатите и класата на дребните земевладелци и свободните селяни, които били сърцето на атинското общество. Икономическата разруха задълбочава пропастта между едните и другите и те се отнасят с растяща предпазливост един към друг. Гражданският морал запада; расте броят на съдебните процеси, как- то и на случаите на подкупи и изнудвания.

Наследник на империя

Така се появява многоочакваният герой. Деведесетгодишният вече Исократ пише на Филип, убеждавайки го да застане начело на обединена Гърция и да поведе войските й към Азия срещу Персия, за да освободи йонийските градове. Успешният поход би довел и до заграбоане на персийското богатство като отмъщение за разорението, което Гърция е претърпяла преди един век. Тези идеи са много популярни сред гърците по това време.
Някои гърци обаче нямат доверие на Филип. Изразител на тяхното мне- ние става Демостен. Той изпитва големи затруднения в началото на своята кариера, поради проблеми в говора’ които, според легендата, той преодолява като се упражнява да говори с речни камъчета в устата. Речите му са много силни и логични. Той ясно вижда бъдещето, в случай че Филип установи контрол над Гърция. Това би означавало край на демократичния град-държава и смъртна заплаха за свободата на всеки грък. Това свое становище Демостен излага в много речи, сред които и трите блестящи Фи- липики, шедьоври на пълното отрицание.
Предсказанието на Демостен се оказва вярно. Филип използва един случай в Делфи като повод да нахлуе в централна Гърция. През 338 г. пр. Хр. обединените войски на Атина и Тива посрещат фалангите му при Херонея, но се огъват пред яростната атака. Синът на Филип, Александър, тогава 18-годишен, командва лявото крило на конницата срещу непобедимия дотогава Свещен отряд. Обграден от македонските конни бойци, отрядът се сражава до смъртта на последния войник.
Филип изгаря загиналите в битката. Той поставя гарнизон в Тива, но не и в Атина. Атинските пленници са освободени. Филип дори не влиза в града, за да приеме традиционната почит, която се отдава на победителя. Може би не е искал да притеснява народа, от който се възхищава и от който очаква подкрепа. Той се насочва с войските си на юг към Пелопонес, като заобикаля Атина – градът е завладян без бой.
След това Филип събира в Коринт представители на отделните държави и им обявява правилата, по които Гърция ще бъде управлявана занапред: гърците повече няма да воюват помежду си, а ще се обединят за общо дооро; държавите запазват автономно местното управление; те не плащат никакви данъци и налози на Филип, но осигуряват хора или кораби за обединената гръцка войска. Висшата власт обаче е в ръцете на македонския владетел и ако някои от градовете не следват неговата политика, трябва да отговарят за това пред него. След това Филип повтаря предложението на Исократ за поход към Азия за освобождаване на йонийските градове и разгром на персите.
Този голям поход се осъществява, но не по времето на Филип. Защото, докато той жъне успех след успех в Гърция, влиянието му в Македония започва да намалява. Враговете му в двореца насочват стрелите на заговора си към неговата съпруга Олимпия, майката на Александър. Олимпия е сестра на епирския владетел. Филип се жени за нея донякъде и по политически причини. Може би някога те са изпитвали и любов един към друг, но по времето, когато Александър е юноша, основната грижа на Олимпия не е свързана толкова с нейния съпруг, колкото с това синът й да го наследи. Неспокойните взаимоотношения продължават няколко години. Другите пет съпруги на Филип също са чужденки, но те са хрисими и не представляват заплаха за първостепенната роля на Олимпия. В 337 г. пр. Хр. обаче, когато Филип е на 48 години и, както се осмелява да пише историкът Плу- тарх, „преминал възрастта за такива неща”, той се жени по любов за благородна македонска девойка. Олимпия е бясна. Нейният авторитет е в опасност, а и македонката би могла да роди син, който да измести Александър като несъмнен наследник.